Наследил от предшествениците си силна и жизнена държава, но претърпявайки поражения в почти всички водени от него войни, княз Борис I (852-889 г.) предприема далновидни стъпки, които предопределят историческия жребий на България. През 864 г. той покръства себе си и приема името Михаил. Покръства семейството си и своите придворни. На следващата година с желязна ръка налага християнството в страната, като през цялата си властване лавира между противоречивите интереси на Рим и Цариград, постигайки едни или други изгоди за държавата.
Съдбовното приобщаване към християнската цивилизация, чрез нейния византийски модел, носи значителни дивидентите в международните отношения на България. Освен това Покръстването катализира вече напредналия процес на асимилация на прабългарите и траките от славянското мнозинство – процес, в който кристализира българската народност: славянска по своето самосъзнание, език, обичаи.
През 886 г. по поканата на княз Борис-Михаил в България пристигат прогонените от Великоморавия ученици на славянските първоучители Кирил и Методий. Те са посрещнати с големи почести още на границата от българския управител на Белград (днешната столица на Сърбия). С благословията на княз Борис I в столицата Плиска, както и в другия център на страната – град Охрид, Македония, възникват две духовни средища с епохално значение за славянската култура. Само в Охрид за 7 години са обучени 3500 ученици.
С непоколебима методичност княз Борис I продължава своята мисия. Той свиква през 893 година църковен събор в Плиска. На него вместо „езическа Плиска“ за столицата на страната е обявен Велики Преслав. Прогонени са византийските свещеници, защото страната вече разполага с достатъчно добри подготвени собствени служители на Църквата. И най-важното – на Събора от 893 година българският славянски език е обявен за официален – административен и църковен. Този език е разбираем и за простолюдието. Той ляга в основата на една културна традиция, която за броени десетилетия прелива далеч зад държавните граници на България.
Извършил делото на своя живот, Борис, все още силен, се оттегля в манастира. Неговото управление дава културно отражение върху развитието на всички славяни и цяла Източна Европа. Той умира през 907 г. Преди да намери вечен покой му е било съдено отново да докаже своята вярност към християнството – през 893 година, напуска за кратко манастира, детронира и ослепява първородния си син княз Владимир, защото съзаклятничи за възстановяване на езичеството.
След смъртта му, Борис I е обявен за първия светец на създадената от него българска църква.